събота, 6 август 2016 г.

Изгрев на връх Синаница

06.08.2016

Имах някаква тайна надежда да кача връх Синаница. Бяхме на двудневен преход с децата от хижа Вихрен до хижа Синаница. Мислех си, че ако пристигнем на време, ще имам шанс да се кача до върха и обратно преди да се стъмни. Темпото ни обаче беше бавно и пристигнахме едва след 17:00 на хижата. 
За мой късмет обаче в хижата след вечеря се запознах с двама младежи - Тони и Краси, дошли след работа от София, с идеята да посрещнат изгрева на върха. Без да се замисля се включих към тях. А Тони (Антоанета) също. Така по план тръгвахме в 5:15 сутринта по сипея отдясно на върха и излизаме за 1 час на него.
Тръгнахме по план в тъмно. Бях взел Гармина, който ни ориентираше. Аз и Тони дори нямахме челници и вървяхме между Анон (Тони) и Краси, които осветяваха пътя. 


Основно се ориентирахме по пирамидките и Гармина. Бързо набирахме височина, а пътеката беше по-лека отколкото изглаждеше вчера - стръмно качване, но по стабилен терен. След 20 минути вече се ориентирахме и без челници в намирането на следващата пирамида. Катеренето на моменти включваше и ръцете. Определено ми харесваше да има лек гъдел пруи качването. 


За около 40-45 мин стигнахме билото. С Антон проверихме отвесната дистанция от един ръб.



От там за не повече от 10-15 мин бяхме на върха. 




За съжаление на Краси му стана нещо лошо и остана да ни чака под върха. 
Ето ни тримата с Тони и Антон






Синаница определено е един от най-красивите върхове за мен в Пирин - скалист, остър, трудно достъпен, отдалечен и с идеално разположение (за изгреви и залези).




 
Бяхме преди изгрева горе. Антон взе да се спуска под върха до една скала и измерва височината в секунди пад на камъни - беше си екстремно дори за гледане. Тони му се скара да се връща :-)



Слънцето бавно се показваше пред нас и с първите си лъчи осветяваше карстовия ръб, Вихрен, Тодорка, Муратов.
Върховете и ридовете пред тях все още бяха тъмни (ние посрещнахме изгрева под връх Синаница с перфектна гледка към хоризонта).














Нямахме много време с Тони, понеже трябваше да тръгваме обратно към хижата. Заслизахме обратно и оставихме Антон да посрещне сам изгрева на върха. 





 
Хванхме как първите лъчи облизват и самия връх Синаница.






Долу в ниското все още беше тихо.  







Слизането направихме по-същия път. Най-вече, защото беше по-кратък. Внимавхме къде и как стъпваме, понеже в първата половина на спускането се откатерват няколко стръмни сипея.



В 7:30 бяхме на хижата, където децата вече се бяха събудили.

Получи се една спонтанна, прекрасна, сутришна разходка, която няма да забравя. Лъчите на изгрева над карстовото било и Вихрен се запечатаха трайно в съзнанието ми.

2 коментара:

  1. любим връх ,винаги се чувствам неземно там ,благодаря за споделянвто

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Милена, Синаница наистина е различен връх. Иска ми се да го посетя и през зимата. Успех

      Изтриване